АКО ЧОВЕКЪТ СВЕТЕЦ ПРОЖИВА в голямата болка, тогава и Янулис Халепас, и Александър Пападиамантис, и Теофил Хаджимиhael също са свети, но не в смисъла, който религиите придават на святостта. Все пак не става дума за светска, човешка „света троица“, а за троица на звярове. Или по-скоро троица на поети от Егейско море:

Поетът от Тиниос на скулптурата. Поетът от Скиатос на думите. Поетът от Лесбос на цветовете. Никой от тях не е живял спокоен, непрепятстван живот. Въпреки това, елементите, които ги различават, придавайки уникален, ненадминат печат на труда на всеки един, са повече от общите.

Разбира се, ще се обърнеш към биографии и изследвания, ако опиташ да обобщиш човек, и то с толкова богато творчество, с три стихотворения, лирични или разказващи. Но никакъв посредник не може да ти ги представи по-добре от самото им произведение. Можеш да заимстваш информация и идеи. Чувства обаче не. И без вълнение, поезията се снижава до риторично упражнение.

Трепетът, който ще ти предизвика разтварянето на времето и присъствието на силно противоположните в скулптурите на Халепас; невинната, спонтанна красота, която ще приемеш в образите на Теофил; психографичното изкуство на Пападиамантис, което възкресява наречените „обикновени хора“ в тяхната толкова сложна природа; тези неща ще те привлекат и ще стимулират твоето писане.