На провинциална железопътна гара в Италия през 1945 се развива сюжетът на театралната пиеса „Чантата на пресечените съдби“, произведение, насочено към деца. Алесандро Изци чрез историята на едно дете в изгнание, се доближава – с необходимата за възрастта на малките зрители чувствителност – до това, което са преживели жертвите на нацизма и фашизма, използвайки находка, която напомня на приказка: невинният, крехък носач Анджело, макар и неграмотен, притежава уникалния дар да разбира „куфарния“ език, езикът, който говорят куфарите, които носят свидетелствата на изтласканите в концентрационните лагери.

Особено характеристика на произведението са доста обширните сценични указания, които не се изчерпват просто с полезната си роля, а – тъй като описват поведението и отношението на героите – се отличават с „литературно“ качество; затова и „Чантата на пресечените съдби“ е определена от критиката като „театрално произведение, което може да се разглежда и като приятна приказка“.