Реалността на всички нас, индивидуална и колективна, е пълна с рационални, но и ирационални и странни елементи. Винаги е било така. И все пак, историята напредва, страната напредва, ние, индивидуално, напредваме, понякога напред, понякога назад, и това все още е "напредване".
Тя не подобрява жизнения ни стандарт, но обогатява опита и знанието ни, така че за известно време да помним, да постигнем нещо по-добро, докато отново не забравим. Дори и в Библията, лица и общества забравят толкова много пъти грехове, платили са за това, но махалото помня-забравям с положителната и отрицателната си награда разпалва различни полета на човешкия характер и не може да бъде избегнато.
Има обаче моменти в хода на една страна, когато събитията достигат до крайности. Общността замръзва, бунтува се, революционизира се. Но, "когато цяла страна крещи, трябва да викаме, за да се чуем". Парафразирайки съвременната максима на Жан Жорес, "оставихме пламъка и предпочетохме пепелта".
Въпросът "как, с отправна точка 1974 г., стигнахме до 2009 г." е основополагаещ за да разберем какво направихме, какво не направихме, какво (не) трябва да направим и защо. Страната, в историята си, е била на повече от едно такова място.
