Том 3 от „Пълните произведения на Джордж Оруел“. Никой не е бил толкова строг към заслугите на „Дъщерята на свещеника“, колкото самият Джордж Оруел. Той не желаеше вторият му роман да бъде преиздаван и веднъж каза, че „го е съсипал“. Разочарованието на Оруел може отчасти да произтича от начина, по който книгата беше – да използваме любимата му дума за този процес – „изопачена“ по пътя от ръкописа до печат. Така „Дъщерята на свещеника“ се превърна за него в деформирано дете: други също „го съсипаха“. Въпреки че общоприето е, че Оруел не успява ефективно да съчетае разделите на този роман, развитието на повествованието бе значително възпрепятствано от ефектите на цензурата. Това се дължеше на разбираемия страх на издателя по онова време, че представената книга би довела до искове за клевета, обида и непристойност. В резултат на това много страници бяха „замъглени“ (отново думите на Оруел), конкретното беше направено неясно и ненационализирано, а важната загуба на памет от страна на Дороти остана необяснена.

Откриването на детайли за премахнати и променени части – най-важната от които е опитът на г-н Уорбъртън да изнасили Дороти – позволява да се преразгледа „Дъщерята на свещеника“. Някои пасажи могат да бъдат възстановени точно; цели области на промени могат да бъдат идентифицирани, но не и възстановени. В резултат на това „малката одисея“ на Дороти, загубата на вяра и последвалото ѝ смирено приемане на съдбата си, най-накрая могат да бъдат прочетени с много по-ясно разбиране на това, което Оруел е искал да предаде. Никой, който прочете „Дъщерята на свещеника“, не може повече да гледа по същия начин на съдбата на тези, които съществуват бездомни и изгубени в големия град, особено в люта зимна студенина. Тук Оруел е незабравим: никъде другаде не пише с такава трогателност.