В средата на 80-те години на миналия век младият антрополог и лингвист Дон Кулик пристига в Гапун, труднодостъпно малко селце с двеста души в североизточна Папуа Нова Гвинея, в средата на тропическата гора, след като е чул, че езикът, който говорят местните жители, таяп, изчезва. Тази първа среща с изолираната микрокосмос на Гапун продължи три десетилетия и в тази книга Кулик запечатва хрониката на своето изследване и силно емоционалната си връзка с живота на селото и дълбоката си емоционална свързаност с хората му.
Езикът е неговите говорители; той не съществува като самостоятелна същина. За да го изследваш, трябва да се запознаеш с културата и ежедневния им живот: как говорят на децата си, как ги възпитават, как флират, как се обиждат един друг, как почитат бога си, какво ядат и как оцеляват. Книгата описва този микрокосмос и неговия езиков отпечатък, същевременно обаче с разказвателността и емоционалния си характер, отново свързва антропологичното и лингвистичното изследване с техните хуманистични основи. Това е свидетелство от първа ръка за това как едно общество вижда своята култура да умира и своя предков език да изчезва, и същевременно осветява как западната култура е засегнала, необратимо, дори най-отдалечените точки на планетата.
