След един век психоанализa, който остави след себе си голям брой школи, намиращи се в конфликт помежду си, откриваме съществуването на традиция в психоанализата и че всички ние повече или по-малко сме фройдисти (Уиникот).
В съвременната ни психоаналитична култура да бъдеш фройдист може да означава, че споделяме общо поле или че сме посветени на широк кръг теоретично-клинични области, където границите на методологическата консервативност и последиците от валидните текстове и правила – или тяхното отхвърляне – обикновено са трудни за определяне.
При всички случаи, пространствата на смисъла, в които теорията и практиката се движат, са оформени от взаимодействието между вътрешни и външни съдържания, тоест между съдържания, повече или по-малко описани от психоаналитичните институции и тези на по-широката културна и социална тъкан, в която тези институции са вписани.
Често в нашите научни срещи нуждата да принадлежим – заедно с трудността да търпим съмнения и да разглеждаме прилики и разлики – може в много случаи да превърне леко защитна реакция в теоретичен аксиом.
Аналитикът, който догматично принадлежи към школа, е по-закотвен в собствените си теоретични убеждения и по-малко склонен да слуша другите, дори пациента.
Идеализацията, съгласието и ригидността като предпоставки на всяко учение могат да насърчат само военна дисциплина или пасивни ученици. Фройд описва крайно пример на тези състояния в позицията на ирационалния ентусиазъм: „Когато влюбеният приписва на любимата си всички добродетели, собственото му Аз се изпразва“ (1921).
Както е казано, при липсата на творческа критика се съдържа семето на объркването, главно от различията се раждат смислите.
Не е случайно, че източниците на развитието и промяната на психоанализата съвпадат – във времето и...
