Тоно Азпилкуета, експерт по креолска музика, открива виртуозен китарист, Лало Молфино, чийто талант сякаш потвърждава всички негови интуиции: дълбоката любов, която изпитва към валсове, маринери, полки и пеурвски хуайнос, има социално обяснение. Може би това, което се случва, е че креолската музика всъщност не е само знак за идентичност на цяла страна и израз на толкова перуанската нагласа на хуачаферията („най-големият принос на Перу към световната култура“, според Тоно Азпилкуета), а нещо много по-важно: елемент, способен да предизвика социална революция, да премахне предразсъдъци и расови бариери, за да обедини цялата страна в братски и смесен прегръдка.

В една разкъсана страна, опустошена от насилието на Шинето Луминозо (романът се развива в началото на деветдесетте години, в пика на терористичната офанзива), музиката може да е онова, което да напомни на всички в обществото, че преди всичко са братя и сънародници. И в това е възможно виртуозността на Лало Молфино да има голямо значение.