Томас пристигна за първи път в Атина през средата на 1970 г. - беше началото на лятото. Вечерта на предишния ден той видя още една мечта, като тези, които често сънуваше и които се отнасяха до бъдещи събития, които някога се сбъдваха.

Пролетта на 1990 г., късния следобед, когато пада мракът... взимам трамвай Тчу-Тхон-Колокинтху, този на поета Михаил Катсарос, за да отида в Колокинтху под моста на Колокинтху... Тхон като трамвай Тчу-Колокинтху както го записва... кой трамвай и коя Колокинтху само той знае... минаваме през площад Караискаки и статуята на генерала липсва в друга зона, срещу Панатинайкия стадион... трамвай няма през 1990 г... беше премахнат по време на Константинос Караманлис и възстановен по времето на неговия едноименен племенник... мостът на Колокинтху е поетично неправдоподобна конструкция...

Нямам ясна представа откъде взех трамвая, какво платих, дали съм платил, и къде искам да отида... спирката на началото или няма табела или я няма... времето се обърква без минало, със сегашното и бъдещето да са разтегливи...

Колокинтху, когато стигам и ако стигам, не е там, където съм бил многократно преди... албански бегълци са я откраднали, както ми казва детето, изоставено в канавката на пътя... детето няма име, нито пътят... едно от краката му липсва, а на пътя липсва перспектива и дълбочина на полето...

Най-нещастните крадат славните имена на незначителните улици и Колокинтху е черна дупка, като пепелник... Богородица Колокинтху е обърната наопаки като тиква, плячка на невидими сили...