В книгата „Говорейки за Бога“ се представя търсенето на човека за нещо свещено, за Бога. Както казва Кришнамурти в един откъс от своята реч: „Понякога смятате, че животът ви е механичен, а в други времена – когато има тъга и объркване – отново се връщате към вярата и се обръщате към едно висше същество за напътствие и помощ.“

Кришнамурти изследва безсмислието на търсенето на знание за „неизвестното“ и ни показва, че само когато спрем да търсим с ума си, с логиката, можем да сме „радикално свободни“ да изживеем Реалността, Истината и това, което е Свещено. Той представя „религиозния“ човек като нещо различно от „божия човек“, като някой, който директно възприема свещеното, а не както ако беше прикован към някаква религиозна вяра.

Характерна е една описателна част, която прави в дневника си, давейки косвено и поетично собственото си усещане за свещеното: „Отражението на залеза беше зашеметяваща експлозия, точно както и самият залез; около слънцето, което залязваше, бяха събрани няколко облаци с чистота; беше огън без дим, който никога нямаше да изгасне. Безкрайността на тази “огън” и силата ѝ пронизаха всичко и се вкопаха в земята. Земята беше небето и небето беше земята. Всичко беше живо и преливаше от цветове, а цветът беше Бог, не Бог на хората.“

НОТАРИАЛНА ДЕКЛАРАЦИЯ НА КРИШНАМУРТИ ПРЕДИ СМЪРТТА СИ ПРЕЗ 1986 Г. Няма наследник или представител, който да продължи учението, сега или по всяко време в бъдеще, на моето име... Не са нужни интерпретатори... Всеки човек трябва да наблюдава директно собствените си дейности, а не чрез някаква теория или авторитет...