Вътре в теб се борят три гласа.

Сърцето, което гори, преди да попита. Умът, който брои, преди да усети. Тялото, което носи всичко неизказано. Те обсъждат нуждата, която се превръща в глад, границите, които тихо се разбиват, болката, която не намира думи, яростта, която гори и замръзва.

Говорят за страха, който затваря, за сигурността, която става клетка, за детската невинност, която иска да тича босонога, за времето, което не чака.

Междинното не ти се подарява. Гледа те в очите и ти казва това, което избягваш. Не те учи. Оголва те.

Оставя те да застанеш там, където няма правилно или грешно, само ти и това, което можеш да признаеш. Чети го както искаш. Отначало, от края или от случайна страница, която ще те намери неподготвен.

Може би ще се засмееш. Може би ще плачеш. Може би просто ще прошепнеш: „Това... е мое“.