Настоящото изследване цели да анализира феномена на политическото неподчинение от морално-конституционна гледна точка. Първоначално се анализират понятието за политическо неподчинение като извънправен термин и неговото етично измерение. Мислители като Торо, Волф и Лок поставят основите на възможността за отказ от послушание, когато законът противоречи на моралната съвест или социалната справедливост.

Следва основен исторически преглед на феномена на политическото неподчинение, насочен към открояване на историческите ориентирачи. Следва анализ на съвременни примери на политическо неподчинение както на международно ниво, така и в България. След това се изследват концептуалните характеристики на политическото неподчинение. Разглеждат се мотиви, цели и форми на упражняване на политическото неподчинение: от мирното съпротивление до whistleblowing, научното или онлайн неподчинение, както и разликата му спрямо други форми на политическо или наказателно нарушение.

Особено внимание се отделя на конституционната оценка на феномена. В този контекст се анализира връзката на политическото неподчинение с естественото право, правовата държава и религията. Изследването се фокусира върху разграничаването на политическото неподчинение от конституционно гарантираното право на съпротива и от други състояния и явления като дисциплинирани противници на съвестта и активизма.

Книгата поставя ключови въпроси, като дали политическото неподчинение има място в либералните демокрации с правни средства за оспорване. Подчертава се, че конституционните свободи установяват и легитимират изразяването на мнения и претенциите за промени, без да установяват „правото на неподчинение“. Въпреки това, неподчинението не се идентифицира с подкопаването на правопорядъка, а може да бъде разбрано като форма на активно политическо участие.

Предлага се нова концепция за политическото неподчинение в рамките на конституционната легитимност, с акцент върху нуждата то да стане предмет на системен конституционен анализ. Изследването завършва с предложения за укрепване на диалога, участието във вземането на решения и прозрачността. Формулира заключения, които подчертават необходимостта от признаване на политическото неподчинение като социално-правен политически феномен с конституционно значение.