Илуминизмът е вътрешен път на „божествена мъдрост“, който цели търсенето на Истината чрез съвместно четене на Природата и Свещените писания. Той предлага особен прочит на християнските текстове, през призмата на неоплатонизма и окултните науки, като подчертава вътрешното измерение на мистичното търсене и отхвърля формализма.

Целта му е да помири философията на древните класици с средновековната теология. Неговите корени трябва да се търсят в гледни точки, където терминът се използва за описване на разнообразни и специфични вътрешни практики. Също така често се бърка или погрешно се идентифицира с идеологията и ученията на Просветените, поради което и до днес не е лесно пълното разграничаване между двусмислената му употреба в езотеризма, философията и литературата.

Илуминизмът се изправя срещу осъжданията на мистицизма от страна на Църквата, както и срещу промяната в отношението на академичната интелигенция през 18-ти век. В крайна сметка той „докосва“ цяла Европа и прониква в англосаксонския свят. Неговата многопластова и многостранна дейност допринася решително за нарастващата нужда на обществото да се освободи от авторитаризма на Църквата, за да бъде постигната желаната религиозна свобода.

Това е епохата, през която Европа ще познае върха на Илуминизма в контекста на отричането ѝ от Църквата, но и от светската държава.