В зората на новата епоха, между физическата реалност и дигиталната свръхреалност, трудността на разговора и срещата се задълбочава.

Разкъсващ шум, безсмислена скорост, празен спектакъл и незначителна повърхност сред множество неравенства, многокритерии и множество трансформации.

Смисълът вече не е достатъчен, изисква се създаване на смисъл. Това, което упорито гори в нас, картографира усещане за център.

От видимото към съществуващото възниква точка на пресичане на окръжности на размисъл, поезия и практика като перспектива на евтопия — всякакъв край се крие в съюза, а радикално ново отваряне към свобода-като-самоавтономия, автентичност-като-сътворчество и красота-като-спасение ни очаква пред нас.