Как са четели критическата литература от 16-ти и 17-ти век – главно „Еротокрит“, „Пастирката“, „Жертвата на Авраам“ и „Ерофили“ – гръцките и европейските учени, от Адамантиос Кораис до Костис Паламас и от Клод Форил до Емил Легран? По какви причини хибридната (венецианско-критска) идентичност на тази литература е била причина за оживени дискусии и конфликти? Как са възприемали гръцката и европейската интелигенция противоречивата културна идентичност както на създателите, така и на самите текстове от т.нар. Критско възраждане? Как критическата литература е била интегрирана в оформящото се повествование за „националната филология“?
Ако, както твърди Алкис Анджелу, „Еротокрит е камъкът на изпитание за новогръцкия духовен живот“, тогава перипетиите на неговото възприемане могат да ни разкрият както процеса на утвърждаване на критическата литература, така и факторите, които възпрепятствали нейното изучаване през дългия 19-ти век (1790-1915). Настоящото изследване се фокусира върху причините, поради които тези творби постепенно се превръщат от „евтини“ народни четива в литературни и филологически „национални паметници“, оказвайки решаващо влияние върху първите научни етапи на формирането на новогръцката филология. То също така разглежда историческия контекст на възприемането на тези четива, като изтъква съперничествата между различните културни и интелектуални традиции (седемостровска и фанариотска традиция, кораиска мисъл), спорете за езиковия въпрос, неустойчивостта на литературния канон и ролята на Критския въпрос по време на Голямата идея.
