За обикновените хора, които слушат гръцка музика, главните герои са изпълнителите на песните, следват композиторите, а накрая текстописците.

Обаче този, който предава посланието към обществото чрез песните, е текстописецът, композиторът ги „облича“ с музика, а изпълнителят им дава живот, поставя ги в устата и често в душите ни.

Гръцката песен е повлияла на психосоциалното поведение на гърците, оформила е нашия музикален критерий, а някои емблематични песни са обединили гръцкия народ в Гърция и по света, независимо от идеология, социален статус и образование. Това се забелязва на концертите, когато зрителите обединяват гласовете си по магически начин и заглушават гласа на изпълнителя.

Един от „незабележимите“ герои на гръцката музикална сцена е Иляс Филипу, който е написал текстове и е дал „душа“ на шест хиляди песни, с които обикновеният грък и гъркиня са се забавлявали, влюбвали, както и са се справяли с раздяли и тежки ситуации. Иляс Филипу е написал своята собствена история в гръцката песен, обичан е от меломаните и продължава ценната си работа в епоха, в която условията и начините на комуникация на хората се променят драстично и са трудни за гръцката песен.

Иляс Филипу: Пиша стихове още от дете… малко по-късно… след като научих да пиша в началното училище.

За мен стихът беше и остава… едно пътуване. Пътуване, в което реалност и въображение… вървят заедно идеално, давайки абсолютна и автентична свобода на мисълта и изразяването.

Моите стихове винаги включват всички сетива, на различно ниво… където няма граници и задръжки.

Написването на всеки стих е като пътуване, бих казал като самолетен полет, а завършекът му е свързан с кацането, пристигането в дестинацията и най-накрая с приключването на един цикъл, а началото му прилича на излитане, където ентусиазмът за новата дестинация винаги ме унася, както първия път – когато бях дете – написах първите си стихчета на парченца хартиени салфетки в таверните, в които ходех с родителите си.

Оттогава… всеки път, когато пишех някой стих… ставах дете. Това дете, което слага ръце на кръста и се усмихваше гордо на постиженията си, което протягаше ръце нагоре… което се сърдеше… което плачеше… което се смееше толкова истински… от дълбините на душата си.

Детето, което не се задържаше в миналото… можеше да гледа само напред… и да мечтае. Детето, което щеше да стане всичко… за да създаде света наново… което щеше да се бори страстно… и с упоритост за мечтите си.

Бях детето… което живееше „сега“ с всяко чувство… с всяка клетка… забелязвах всичко… всяка подробност… важните… незначителните и трудните. И в процеса… всичко го намерих пред себе си.