В този есе, Фройд се занимава с произхода и функциите на религията, като разкрива като основни мотиви на религията носталгията по бащата и безпомощността на детето, както и на възрастния спрямо природата и живота.

Той признава историческата истина, която запазват религиозните представления, и тяхната решаваща роля за запазване на човешките общества, но подчертава и самоизмамата, която те представляват, тъй като са „изпълнения на по-ранни, по-силни и по-належащи желания на човечеството“.

Той пристъпва към аналитична критична оценка на религията като доминираща самоизмама на цивилизацията, фокусирайки се върху спирането на мисленето, което тя предизвиква, и я сравнява с обсесивно-компулсивната невроза и делирната идея.

Като поставя за основен принцип излизането на човека от детинството и обучението му в реалността, той застава в подкрепа на разума и една светска социалност. Проповядва „първенството на ума“ с помощта на науката, изразявайки надеждата, че в крайна сметка „човечеството ще надмине тази нервозна фаза, както толкова много деца зрели и оставят зад себе си подобната си невроза“…