Божествените думи бяха изиграни за първи път в Еспаньол, Националния театър в Мадрид, през 1962 г., в постановка на Хосе Тамайо. Паралелно театралната трупа подготвяше друга пиеса, с опасението, че тази няма да издържи повече от двадесет дни. Изигра се цяла година, с непрекъснати опашки пред касите.

През 1963 г. беше представена в Париж на Фестивала на народите със същата постановка, а после и на Фестивала във Венеция, винаги с голям успех.

Въпреки че обикновено това произведение се класифицира като есперпенто – сатира, горчива ирония; думата означава странно, грозно, смешно, нелогично лице или нещо – авторът го характеризира като „траги-комедия от село“. Това е, защото от една страна запазва цялата ритуалност и обстановката на варварската комедия: танците с жените, оплакващи се край чешмата, кервани поклонници, просяци, странстващи и мошеници, луди селяни, които позорят Мари Гайла. Запазва и засилва тези типове на народа, предразсъдъците, вярата, измамата, насилието в обстановката на земята Галития, където мистичните сенки на дърветата покриват смъртта, а в равнините и златото на пшеничните полета се крие любовта на двойките. Това са връзките на автора с театъра, който вече е създал. И е естествено, тъй като пиесата е от 1920 г., принадлежи към преходната епоха на автора от варварските комедии към есперпенто.

Есперпенто тук се проявява чрез страховитото лице на хидроцефалното джудже на ръчна количка, което родствениците му експлоатират по ред, като го водят на празници, събирайки монети. И ужасът на есперпенто е, че с груба и варварска логика, която ще доведе до абсурда, това епилептично и жалко създание ще послужи като повод Мари Гайла да се забавлява, да се наслаждава на живота и любовта. И още, за да спечели повече пари, ще стигне до унизителния акт да показва срамните части на джуджето. Есперпенто ще достигне своя връх, когато мъртвото вече хидроцефално дете бъде полуизядено от свинете отвън на къщата на нейна снаха, където Мари Гайла го оставя, за да избегне разходите по погребението му.