„На четиринадесет години вярвах, че стойността ми се измерва в килограми. Започнах да се смалявам, да изчезвам, докато сърцето ми едва не спря. В болницата научих какво означава граница — но и какво означава чудо. Защото в тъмнината, всеки път когато се молех, един глас ми шепнеше: „Не си сама. Животът е дар“.“

Нервната анорексия не е избор. Тя е вътрешна война между гласа, който жадува за живот, и гласа, който се дави от страха. Избор обаче е да застанеш срещу нея, да погледнеш в огледалото и да кажеш: искам да живея.

Елисавета Фотиаду пише с искреност и дълбока чувствителност за годините на мълчание и загуба, за пътя, който я върна към живота и светлината. През болката открива вярата — и чрез вярата, свободата.

„Вече не съм тяло, което се опитва да изчезне. Аз съм душа, която намери място да диша.“