Достоевски поставя в центъра на разказа един мъж-расказвач, който говори сам със себе си над неподвижното тяло на жена си. Един бяс на вина, омраза, любов и самооправдание.

Янис Далианис, с адаптацията си, дава глас и на жената, която в оригинала остава мълчалива. Един глас, пълен с живот, който, търсейки контакт, се заглушава, защото представлява опасност и заплаха за законите на патриархалното общество.

В крайна сметка, чрез конфликта между два свята – мъжката реч и женската тишина – изниква сценична „анатомия“ на властта, любовта и вътрешното отчуждение.

„Продължавайки театралната адаптация на 'Едрмера', реших да запазя формата на монолога, но да вмъкна внезапно откъси от диалогични сцени с цел да покажа живостта и енергичността на жената (така както е описана всъщност в разказа), както и драматичното й пътуване към мълчанието, оттеглянето от живота и окончателния упадък. Понякога тя дори поема щафетата на монолога и намеква някои отговори на въпросите на съпруга си, но той не я чува, както никога не я е чувал. […] Във всеки случай, доминиращото впечатление, което остава, е усещането за отчаяна самота на всички герои. Способна да ни трогне и може би да ни подтикне към съществено, човешко съжителство“, споменава Я. Далианис в предговора си.