„Трябва да се отпуснеш“, каза Силвен. „Ако си стегната, ще потънеш.“ Али го погледна строго. Всеки мускул на тялото ѝ беше като опънат кабел. „Отпусната съм.“ Студената морска вода им стигаше до кръста, докато малки вълнички игриво се разбиваха по тях. Пясъкът беше мек под краката им. Али усещаше силното слънце да ѝ пече кожата, докато с поглед обхождаше дълбокосините води. Силвен вдигна вежди. „Не си отпусната.“ Показа стегнатите ѝ рамене, дланите ѝ, които бяха стиснати в юмруци. „Виж как си. Намираме се в Средиземно море, за да плуваме, а ти се държиш сякаш отиваш на мъчения.“ Али повдигна рамене. Правеше се, че не ѝ пука, но всъщност не можеше да повярва, че наистина е там. С него. И че правят това, което правят. „Намирам се в Южна Франция“, помисли си тя, „и Силвен ме учи да плувам. Кой би повярвал!“
Силвен все още очакваше отговор от нея, затова тя мърмореше нещо бързо и зловещо за мъчението на въображаемото удавяне. Устните му потрепнаха. „Хайде“, каза ѝ той. „Просто трябва да… седнеш.“ Али погледна наоколо – нямаше абсолютно нищо, на което да седне – и после му хвърли подозрителен поглед. „Да седна?“ Той ѝ показа какво има предвид, като спусна тялото си във водата, която сякаш го носеше и пренасяше спокойно; беше като момчето да се отпуска на невидим стол. После Силвен се облегна назад и плува, лек като перце.
„Виждаш ли? Лесно е.“ Колебливо, Али спусна тялото си във водата по същия начин. Но щом вдигна краката си от пясъка, потъна като камък. Започна да пляска диво с ръце и крака, докато отново не стъпи на пясъка. Тогава се обърна към него и прошепна ядосано: „Не мога да седна във водата!“ Силвен се опита да покаже, че я съчувства, но очите му заблестяха игриво, а краищата на устните му се повдигнаха в усмивка. „Беше… малко нещастие.“ „Нещастие?“ Усетила силно вкуса на солената вода в устата си, Али не можеше да подреди повече думи, за да образува изречение.