РАФАЕЛЕ, отвътре: Вдигни се напред!... Браво, така: ти се вдигаш напред, а аз ти осветявам отзад. Тъй правехме, когато донесохме и другите неща. Аз винаги трябва да стоя отзад... Това си го запомни добре...

(Влиза един носач, носещ два стола, една куфара и много мъжки шапки, една в друга, които едва успява да балансира на главата си. Рафеле, който го следва, му вика.) Изчакай, спри! Още няма светлина, всичко е в средата и рискуваме да счупим носовете си.

Минута да отворя тъмното на балкона... (Приближава несигурно и обърнат към един балкон. След няколко стъпки изведнъж спира и се обръща към носача.) Ти обаче не мърдай!... (Тонът на гласа му е променен и странен.) Ти се движеше... Но какво става, страхуваш ли се? Влез, следвай напред...

(Носачът прави няколко крачки.) Браво. И не мърдай! (Накрай се приближава до десния балкон и отваря вратата. Сцената се осветява.) Слава Богу, светлина! (Отваря и вратата на другия балкон.) Сега сме по-добре.

(Носачът оставя нещата в ъгъла на сцената и се готви да си тръгне. Почти ядосан и запушвайки му пътя.) - Тоест наистина искаш да си тръгнеш? НОСАЧ: Отивам да донеса и другите неща. РАФАЕЛЕ: А аз оставам сам. Хубаво, нали? Чакаш ли? Скоро идва другарят ти. Щом той дойде, ти напускаш.

НОСАЧ: А шкафа? Как мога да нося шкафа сам? Това тежи два кантара!