Стоим изправени сред развалините. Носим по лицето си раните, болката и пустотата на времето. И въпреки това обръщаме гръб на разрушението. Не защото затваряме очи пред него. А защото се надяваме на нещо отвъд него: на просветлението на Историята, което ще се появи, когато всички апокалиптични сценарии на този свят бъдат изпълнени; на живота на един век отвъд всяко бъдеще, който ще дойде, за да унищожи самото разрушение.

Това е причината заглавието на настоящата книга да не трябва да се възприема с кино значение на термина „щастлив край“ («уф, разрушението беше избегнато, колко хубаво!»), а с разбирането, че виждаме края на разрушението в неговото препълнено изпълнение, в същия момент, в който се люшкаме и страдаме в неговата въртележка.