В елизабетинския и яковитския литературен контекст, силно повлиян от ораторското изкуство на Античността, творчеството на Уилям Шекспир е белязано от реторическия идеал за изобилие или копия, направен прочут от Еразъм през Ренесанса.

Докато драматургът празнува копия, която прониква във всички ораторски жанрове – от публичното пространство на форума до личното пространство на алковата, и дори в прецизните описания (екфразиси), вплетени в тъканта на драматичното произведение, той също така осъжда неговите ограничения и излишъци. Копия може тогава да се превърне в многословност или празна протяжност.

Неговото творчество е също пресечено от двойната тема на изобилието и празнотата. Нестабилността на това изобилие се проявява чрез подкопаването на мита за златния век, обръщането на рога на изобилието в барила на Данаидите и играта с фигурата на платоновото мълчание. Между помпозност и нищожност, творчеството на Шекспир, разположено в епистемологичната криза, засягаща Англия и Европа в края на 16-ти и началото на 17-ти век, отговаря на естетическа повратна точка, която обръща полярностите и прави изобилието маската на празнотата.