От използването му като бойно знаме на работническото движение до централното му място в борбите за расова справедливост, идеята за солидарност често се изтъква като отговор на неравенството и конфликта. И все пак, както като термин, така и като практика, солидарността е изкусително неуловима. Насърчават ни да „показваме солидарност“, но как можем действително да я осъществим?

Както Роуан Уилямс твърди в тази страстна книга, солидарността не е фиксирано нещо, което трябва да се постигне, а процес на взаимно признаване. От произхода ѝ във Френската революция до Nueva Solidaridad в Мексико сити и движението Солидарност в Полша, Уилямс проследява многобройните форми на солидарността чрез дълбокото ѝ влияние върху католическата социална мисъл, трансформацията ѝ в ръцете на мислители като Дитрих Бонхьофер и Ян Патоцка, и творческата борба, която е толкова важна за творбите на Джилиан Роуз.

Той разкрива, че солидарността е постоянна практика на самоанализ и диалог, в която откриваме, че истинското признание не се състои в утвърждаването, че другите са „като нас“, а по-скоро в потвърждаването на тяхното право да бъдат „напълно себе си“. Именно в тази работа по признаване, тази възможност за общение, може да се открие истинската надежда.