Театърът е дървена сцена, на която се появяват хора. Не, хората идват, за да изиграят пиеса, която чувстват, нещо, което искат да изобразят, например приятелството. В края хората ръкопляскат, но ръкопляскат на две неща: жертвата, която артистите правят, за да я изпълнят добре и творбата на този, който я е написал и създал.

Така изрази деветгодишно момиче през 1976 г., една от първите ми ученички в театъра, когато започнах да преподавам. Ако днес попитах някой от моите ученици, нямаше много да се отклоня от тази дефиниция. Друго десетгодишно момиче написа: „Учителят по драма лесно се отличава от другите учители, защото е любезен и уроците му са много приятни. Освен това не възлага много задачи, макар че дава малко. Часът, който ни дава, не изглежда като урок, защото е много кратък.”

Преди започването на тези първи театрални уроци с децата имах серия от въпроси, на които все още търся отговори днес. Това са въпроси, които всеки професионалист (или не) в детския и младежкия театър трябва да си задава от време на време, за да не загуби същността на това, което прави.