Георги Корди с екипа си рисува православния храм на тримата йерарси в Будапеща и записва Дневник на скелето: от най-практичните теми до теологията, създава художествено произведение и споделя с читателя размисли, диалогично свързани с миналото и настоящето.

Как днес се изобразява един храм в Централна Европа? По какъв принцип се изгражда иконографската програма, с каква естетика се представят лицата и темите на Божията икономия? Достатъчно ли е просто да повторим дословно това, което е правено в миналото? Работи ли това днес?

А ако трябва да излезем от утъпкания и сигурен път, по какви критерии ще правим нови избори, с какви ориентири ще се движим, с какви пътни светлини ще плаваме в тъмнината на непознати води, за да не се загубим в индивидуализъм, който води до нефункционално изкуство и естетическа безполезност или в музейна възстановка, която също е без реална функция в съвременния свят?

Храмът според свети Герман Константинополски е земен Рай, в който сам Христос живее и ходи. Тази вяра трябва да служи на всички изкуства, които идват да служат на християнската литургия. Това трябва да имат предвид архитекти, художници, както и скулптори и всички, които работят дори със светлината и звука в светия храм. Те трябва да могат да създадат една конструкция, една визуална инсталация, която да изразява естетически, тоест като сетивно преживяване, че пространството, в което влизат, е образ на Рая, предвкусване на качествата на Рая.

Практически това означава, че пространството и начинът, по който храмът се завършва чрез живопис или с помощта на живописта, трябва да притежават качества, които повдигат тези, които влизат и участват в светите мистерии и богослужения на Църквата, до едно преживяване, което се счита за предвкусване на Рая.

И тези качества ги познава Църквата, християните ги познават чрез лицето на Христос. Самото лице на Христос и начинът, по който Той е живял в историята, описват – разбира се, само ориентировъчно – Рая.