Авторът, бивш актьор в изследователски театрални формации и по-късно незабележим в сянката на сцената, записва „бележки за записване“, родени от разочарование, бавно разпадане на сценичното присъствие и окончателно оттегляне от актьорството. Личният му опит, без стремеж към сензации или самоанализ, служи като инструмент за диагностика, а не като алиби за изповед.
Театърът се разглежда през призмата на властови отношения, нарцисизъм, идеологически претексти и институционална пасивност, където посредствеността често се възнаграждава, а предаността се изчерпва без отплата. Тези бележки се движат между паметта и критиката, разграждайки митове за „святостта“ на сцената, колективизма, авангарда и културната мисия.
Солун през постполитическите десетилетия функционира като конкретен, но не изключителен пример за театрално поле, което благоприятства застой, микрополитика и рециклиране на едни и същи лица и възприятия. Паралелно се изследва актьорът и неговото изкуство от гледна точка на емпиричното познание. Театърът не се идеализира, нито се осъжда изцяло. Просто в настоящия текст той се излага, изтъквайки го като поле на напрежение, което системно изтощава тези, които го служат, често сурово и разточително, способно на редки моменти на съществено напрежение, но и на дълги периоди на самоизмама.
