Често мисля, сигурна съм, че ако ни държаха в затворническата изолация на Сигурността до днес (имайки предвид времето, когато пише тази книга, 1945-1996), цели 45 години, бихме могли да оцелеем, а дори и нещо повече: Щяхме да сме щастливи, защото там, където ни затвориха, за да ни смачкат, успяхме да имаме пълноценен живот. Не мога да не призная, че имахме привилегия, която се пада на малко хора – ако изобщо съществува подобен прецедент. Имахме нашата любов. В непоносима тъмнина на килията ми и в непоносимата нощна електрическа светлина на килията на Никос, ние живеехме своята любов, която даваше собствена светлина на душата и не само. На душата и ума ни. Имахме голямата привилегия тази любов, тази страст, да се подхранва от общността на мислите ни, от решението ни, което взехме заедно много преди да попаднем в техните ръце – да не позволим да ни смачкат физически, психически и духовно, а напротив: ние да смажем техните планове и методи. Мисля, че успяхме и това ни прави горди и, осмелявам се да кажа, щастливи. Осмивахме нашите мъчители – и това ни караше да се смеем. Разкривахме техния страх, разкривахме зад надутите „властници“ това, което всъщност бяха, страхливи, безполезни човечета – и се радвахме. Решени да умрем, правехме планове за бъдещето, винаги с „ако оцелеем“ – и ги виждахме да оживяват. Чрез нашата кореспонденция разбивахме мъчението на изолацията – и това беше нашето щастие. Отглеждахме детето си в тези килии – и копнеехме за новия живот, който щяхме да оставим зад себе си. Трябва да призная: Бяхме привилегировани.
