Тези стихове са за дъщерята с многото злато. Тя беше разположена на пяната на сивите вълни. Добре облечена. И омита с благодатите. Помазана със свещено масло, което принадлежи на боговете.

Тя чакаше, с хватка в сърцето, красотата на Анхис. Но морето - как го направи това? - изхвърли дракони тук. Които изядоха родините със зъбите си. Които пожънаха души с ноктите си.

И ако страховитото нахлуване беше предсказано от Евкъл, стъпвайки бос по жаравата, той не успя да го предотврати. Оттогава дъщерята копнее за своя край, живеейки в своя край...

И нищо не е по-горчиво... Да копнееш за своя край, живеейки в своя край, нищо не е по-горчиво. (Йоргос Сеферис)