Чрез политическия ред, който беше установен чрез налагане на мира на поле, опустошено от религиозни войни, държавата създаде предпоставките за развитието на моралния свят.

Въпреки това, доколкото индивидите, лишени от политическа власт, се освобождават от оковите на религията, те влизат в конфликт с държавата, която може да ги еманципира морално, но в същото време им отнема всякаква отговорност, ограничавайки ги до частната сфера.

Гражданите неизбежно застават срещу държава, която подчинявайки морала на политиката възприема политическото формално и извършва изчисленията си, без да отчита специфичния потенциал, съдържащ се в еманципацията на своите поданици.

Целта на последните оттук нататък ще бъде тяхното морално съвършенство в такава степен, че да познават в действителност сами – всяка поотделно – що е добро и що е зло.

По този начин всеки се превръща в съдия, който, просветлен, знае, че е упълномощен да съди всяко външно определяне, което противоречи на неговата морална автономия.

Така разделението между морал и политика, осъществено някога от държавата, се обръща сега срещу нея: самата държава е длъжна да позволи да бъде морално съдени за постижението си да създаде пространство, в което всеки би могъл да оцелее.