Хартиените гробища не са традиционна история на изкуството нито литературна теория. Те не са и история на идеите, в строгия смисъл, въпреки богатството на идеи, които съдържат. Възползвайки се обаче от всички тези методи и подходи, разглеждат зрелищната експлозия на образи през последните две десетилетия, за да изследват по-нататък не само някои конкретни образи, но и ролята и мястото на тези образи в ежедневието ни.

С препратки към творчеството на Надар, Ролан Барт, Лион Голуб, Нанси Сперо, Фазал Шейх, Сюзан Мейселс и други, се очертават различни стратегии за четене, които, тръгвайки от убеждението, че миналото, настоящето и бъдещето винаги са взаимносвързани, представляват ръководство за разбирането на визуалния материал през 21-ви век.

Шестте есета в книгата са написани с вярата, че това, което трябва да се противопостави на бързината, с която днес образите се създават, разпространяват и съхраняват, въпреки преходния и ефимерен характер на тези образи, са методи на четене, които търпеливо реконструират генеалогията и мрежите от връзки, които управляват множествените светове на образите. Заедно есетата разглеждат променящия се статус на образите не само днес и в бъдещето, но и в миналото. Те се занимават с образа, разглеждайки го като въпрос, а не като нещо очевидно.