Временността на Т. Триариди „прегръща“ миналото, настоящето и бъдещето в една безкрайна цикличност. Точно както пространствеността му постепенно излиза извън тесните рамки на театъра и се идентифицира с „навсякъде“, с „където има хора“, така и времето с това представление се докосна до „винаги“. Това е представление, обречено да се играе „докато има хора“. Театралната общност на един и половина час, за която се говореше във Football, вече може да бъде общност от часове, дни, месеци. И общност, в която всеки – дори и актьорът – е себе си, в която всички се насърчават да говорят, действат и реагират и в която човек живее дни, месеци, години вече не е театрална общност. Това е светът.

АФРОДИТИ ФЛОРУ

В триаридиевата вселена на Кукула повторението е връщане към нечовешкото състояние на всеки гражданин на държава, която „не трябва да се тревожи“, тъй като всички вече са „подходящи за всичко“. За да функционира обаче, то предполага участието на публиката, вид модерна „трагична ирония“: за читателя или зрителя това повторение не носи никаква съществена надежда; то представлява в основата си ярко заявление за отказ или съгласие от страна на общество, което не се мобилизира срещу нищо чудовищно, наложено му.

РОЗАЛИ СИНОПУЛУ

Героите не са просто пешки на властта, а носители на „доброволно подчинение“. Точно както Елена в Троянките беше претекст за опустошителна война, така и качулката в представлението се превръща в символ на създадена истина, която води до загуба на човечност. Красотата и ужаса могат да съществуват едновременно, създавайки естетика, която предизвиква „състрадание и страх“, която шокира със своята обикновеност. Представлението не вдига пръст и не дава морален урок. То е политически акт на съпротива срещу забравата. Зрителят си тръгва, преживял съвременна „хубрис“, принуден да се изправи срещу своята дялово отговорност за социалния разпад.

АТИНА ПАПА