Не знам дали може да се определи като прошка. Но вече най-силният спомен, който имам от него, е че първия път, когато чух гласа му, ме пееше: „Тогава ще имаш добре сресана коса… Ще дойде, хиляди бедствия, слушай и мен…“
„За съжаление обаче, животът ни, изпълнен с липси, често не ни оставя куража да напишем и две думи. Винаги ще те помня“.
Но има и моменти, когато болката те парализира отново. Губиш усещането за време в нея. Скоро ще са минали три години, или може би само един миг.
Ще си направила много оттогава, но и нищо. Ще си загубила, но и спечелила. Ще си забравила, но все още ще помниш. Ще си се променила, и все пак ще си същата. Ще си свободна, но понякога ще чуваш тракането на веригата.
И болката, като железо, ще минава върху белия плат на сърцето ти, с цялата си парадоксалност, за да го намачка за малко. А после времето просто ще продължи, спирайки се обаче толкова пъти, колкото е необходимо.
