В свят, в който тийнейджърите порастват по-бързо, отколкото могат да понесат, а възрастните изглеждат все по-несигурни за своята роля, нещо тихо се чупи. Срещу тази пукнатина, отговорът често изглежда еднопосочен: забрана. Забрана на екраните, на мобилните телефони, на самото пространство, в което младите търсят глас и признание. И все пак, колкото повече този свят се ограничава, толкова по-неотложна става нуждата да съществува – някъде другаде, по-скрито, по-интензивно.

В „Наричай ме възрастен“ Матео Ланчини, психолог и психотерапевт с дългогодишен опит в клиничната работа с тийнейджъри, подхожда с проницателност към сложната връзка между тийнейджъри и възрастни. Авторът показва как прибързаните намеси на възрастните, вместо да скъсяват дистанцията, често я задълбочават още повече.

В крайна сметка остава отворен въпросът какво наистина означава да бъдеш „възрастен“, когато не трябва да налагаш, а да издържиш отговорността на връзката.