Андреас Тимотеу, ВЪТРЕШНАТА ДУМА, и други истории от дълбините

Вътрешните думи на поезията

Пееш неродени думи

и стоиш в едно необикновено кътче

за да създадеш пътека.

Ден след ден упорстваш

за по-голяма прегръдка,

един скрит завет за винаги.

Затова ти казвам,

без клане не се пишат стихове.

В нашето топло легло

скърбят години самота

и порастват пътища с цикламени

празник при идването ти.

(Вътрешната дума)

Девета стихосбирка и десета книга на Андреас Тимотеу, който през последните петнадесет години динамично присъства в литературния живот в Кипър и Гърция. Само преди три години друг негов поетичен труд направи впечатление - „Дрехи на скръбта“, публикуван в чест на 100-годишнината от рождението на любимата му Мария Калас. Калас отново намира своето място в настоящата стихосбирка чрез Травиата, както и прочутата опера на Доницети „Анна Болена“, в стихотворението „Тялото на света“: Легнах в неправдата / а зазоряването царица / ми разказва с жива точност / мъглата на времето. / Треперя, колкото мога трезв / за това, което расте / нареждам маса в необяснимото / и държа глава изправена / на украсена чиния. Нищото / нищото на нашия свят / и винаги това спасително / следващо дишане, / клетва, която създателят ми / все още изпълнява.

„Поезия, ти ми присъстваше, / макар че бях лъжец“, пише в последното стихотворение „Десето присъствие“ Андреас Тимотеу, който в мъчителното си търсене на преминаване от тъмнината към светлината, от „годините на мълчанието“ и „годините на срама“ издига процеса на изкупление чрез изкуството-катарзис, от тежкия товар, който натежава подир живота. Добавя в същото стихотворение: Светец се скрих в думите / търсех оправдания / за спасението от гонението. / Безкрайно ласкателство / ме държеше / от лабиринтните лица на нощта / докато светлина на бял ден / определи спокойствието.

Поезия, която стъпва стабилно на краката си (и в сърцата ни), четейки живота в цветовете на слънцето, както всякога го ражда любовта: - Ако слогоразделиш любовта / ще обичаш ли още?; - Твърде рано е за чудеса, / когато говори тялото. Правило или изключение / в течението на времето ще станем любов, / ще станем стихотворение.

Малки перлени мигове, съдържащи същността в кратките стихотворения-бонзай с изящна естетика и чувствителност в „Мисли като морски миди“, както и в стихотворенията „Малко задушаване“: Моряк за теб / станах майка, / хартиен кораб / който ме задушава, и „Кръщелнята“: Нашите животни са езерото Силоам / без ангели и вода / стават божествена грижа / противоотрова и изцеление / осезание и виждане и дух.

Един от уникалните определения за единствен Кипър в стихотворението „Моето място“, химн (и пътека) за острова на Афродита: Моето място е стълба, непоколебима пред времето. Спираме се на всяко стихотворение в сборника. Само ще споменем „Когато порасна“ с особен лиричен сюрреализъм. Ще се задържим показателно при разпръснати стихове от книгата: ще оставя зад гърба си синя памет / и няколко непознати думи / само за тези, които ме целунаха / през юли месец. Блещукат клепачи / камбани на мълчанието, / август капе тишина, / без сбогуване / но с едно добре дошло / го закачаме на ревера си.

Дрехата, дантелата, облеклото остават свещени елементи и в настоящия сборник. Мистична връзка, която вдъхва живот и постоянство, свързващи миналото с настоящето и към бъдещето – вж. стихотворението „Минимална грижа“: Когато от гроба Твой / вадя диви треви / страхувам се дали не върша богохулство.

„Миньор на любовта / добивам / всяко съпротивление / за да те живея“, пише Андреас Тимотеу, който всеки път копае поезията, за да намери думата-бежанец. Сборникът е посветен на партньора му Артуро. Специална книга, много диалекти, 15-сложни стихове, красива музикална подкрепа на всяка дума, която с мъдрост, истина и същност е вплетена във всяко стихотворение: Разпален облак / любовта е странно право на Поезията / когато езерото помрачава. / Моментите нямат знание / само памет.