Апостолос Палиеракис, Очаквайки да бъде чуто
Осмата поетична колекция и единадесетата книга на Апостолос Палиеракис, който има в актива си и четири сборника с разкази. Седемдесет и четири стихотворения с плътно и солидно изграждане, което болезнено преживява нашата дистопична епоха. Апостолос, от години страдащ от това, което се случва около и до нас, създава музикално ноар стихотворение, като старите черно-бели филми, които описват драматичните ситуации на героите. Само че в мелодрамата на Палиеракис главен герой не е младият актьор, а изоставеният и незабележим човек, виж „Длъжникът“ (стр. 28): Близо до седемдесетте си/ на седмото стъпване/ от тротоара/ ливадето на мухъла/ подът хлъзгав/ на мухлясалата стая/ Легло без матрак/ –с крака, за щастие–/ празна маса/ и куц стол/ да седи да гледа/ краката на минувачите [ ] Години на нищета/ животът му дължи/ Той се оказа длъжник/ на лихвари, данъчна служба/ и осигурителния фонд.
Може би в същата насока могат да се прочетат „Сънищата на времената“ (стр. 46) и „Търговия с рани“ [ ] Приемаме всичко/ може би с наслада/ А сега какво правим?/ някога питаме/ търговците на нашите рани/ За да купуваме, безнадеждни/ смъртни лекове/ като им целуваме ръцете (стр. 47). А.П. се занимава с търговия с надежда, независимо дали се фокусира върху здравословни или социални проблеми, които, както и търговията с милосърдие (която процъфтява след икономическата криза и насам), превръща правото на живот в милостта на кръгове, в благотворителност на икономически и политически интереси, дори и в реклами на супермаркети.
Двата мотота, които избира (поезията е начин, който ми помага да преминавам, колкото може по-безболезнено, през приключението, което наричаме живот на Йоргос Маркопулос и „Представяме си, за да избягаме от болната реалност“ на Миртали Кандарци), предвещават емоционалното напрежение, което струи от стиховете на поета, който в „Управление на образа“ се отнася до достоверността на живота. Вижте и посветеното стихотворение на Йоргос Алми „Без прожектор“ (стр. 36), където Палиеракис признава: Общото ни усещане и болка/ че тук няма нищо. И все пак няколко стиха по-надолу, в същото стихотворение, започва да проблясва надежда с изразително трогателното повторение на стиха „Нека вървим още малко“: Запознахме се, повярвахме, тичахме/ опитахме, уморихме се, дишаме/ Нека вървим още малко/ Несправедливо изстраданите, първо нашите/ в огъня на мислите ни/ Да го договорим, да обещаем/ Докога още ще е утопия/ Нека вървим още малко.
И тук се основава животворната функция на поезията като защита, избавление, търпение, кураж и надежда, и така Апостолос Палиеракис пише: „Желая в стиховете си да поставя небе“! Въздействащо изповедание, което изважда на преден план освободителния характер на изкуството спрямо по-общото, но и спрямо личното страдание, което всеки преживява със сила и достойнство: Нашето бъдеще изпепелява/ настоящето търси надежда/ Обърнато е към поезията/ Поезията, която възниква/ И разгръща нейните женски криле… („Женски крила на поезията“, стр. 14).
Отделно стихотворението „Акростих и сън“, стр. 35. Човешко, но толкова точно в лиричния си поглед също стихотворението на стр. 55, „Интроверсия“: Искам, каза накрая/ в моя двор вкъщи/ вътрешен, свой/ Да копая/ да полея/ да се наслаждавам на аромати/ да вкуся плодове/ Дойде гълъбът/ и покри шапката му с изпражнения/ Ах, и пощальонът мълвеше/ донесе първото торене.
Естествено е да има и много стихотворения върху поезията в този вътрешен диалог – потребност на живота: виж „Действия на прибавяне и изваждане“, стр. 29 и „Ден на поезията“, стр. 34. Посветени стихотворения на любими хора: на партньорката му Наташа, на любимите внуци („двете синоними на оптимизма“), на приятели и спътници в литературни дела/рани. Винаги с доброта и присъща учтивост, синоним на своята скромност, Палиеракис води смислен и човешки диалог с всички и всичко. Чувствайки благодарност за живота, природата, приятелите, изкуството, посветените, съмишлениците си: Ароматите ги носи и ги отнася/ със сънуващ посредник/ Ако останат в сетивата ти/ не искам много. само една светлина/ в болката, която сянка да хвърляш./ нека сладостта му да не се окисли („Акростих и сън“, стр. 35).
И от стихотворението „Медуза Горго и моите щитове“ (стр. 80-82): Нека розмаринът ти цъфти/ да се напоиш с аромата му/ да събереш кураж/ до анемоните [ ] А после кой знае/ в твоя кръг непознатото/ твоят незаписан лък/ краде ли от правата линия/ колкото открити сметки/ държиш с цветята.
И понеже когато има надежда цъфти и животворният процес на любовта – дори и при отклонения и драми – в сборника четем отделни стихове, като в „Светлина в гората“, стр. 87, или в „Самоочевидно“, (стр. 31): Затова ти казвам/ не питам, влюбвам се/ не коментирам/ без срам плача/ непокаян, а в „Предисторическо интервю“ на Одисей (стр. 27) четем: Как опознаваше страстта на любовта и обхвата й?/ В свинеферма, в прегръдката на вещица/ Как оцеля жив/ когато стъпи на острова си?/ По случайност/ Пенелопа, а не Клитемнестра/ в края на нишката.
Проект на хуманизъм, търпение и надежда пронизва тялото на поезията на Апостолос Палиеракис. Голямо постижение както за автора, така и за читателя.
„М“
Апостолос Палиеракис е роден в Свети Анаргири, Атика през 1943 г. и произхожда от Крит. Учил е в Солун и е упражнявал професията на строителен инженер като свободна практика и като служител в ЖП компанията. Неговите стихотворения и разкази са публикувани в литературни списания и уебсайтове. Те са включени и в много колективни издания.
