Първите стихотворения на Симик бяха публикувани през 1959 г., когато той беше на двадесет и една години. Първата му стихосбирка, What the Grass Says, излезе през следващата година. Оттогава той издаде повече от шестдесет книги с поезия в САЩ и в чужбина, както и много сборници с есета и множество преводи на френска, сръбска, хърватска и словенска поезия.

Симик се смята, и с право, за един от най-важните и оригинални поети на следвоенната американска поезия. Освен Пулицър и International Griffin Poetry Prize, той е получил много други награди, като медала Frost (2011) за „общия му принос в литературата“, наградата Wallace Stevens (2007), която се дава от Американската академия на поетите, и международната литературна награда Zbigniew Herbert (2014). Той беше с години поетичен редактор на Paris Review. Преподаваше американска литература и творческо писане в Университета на Ню Хампшър от 1973 г. до пенсионирането си.

Неговите стихотворения, написани на чист и непретенциозен език, се отличават със задълбочена мисловност, гениална сценография и фина ирония, затова много критици ги определят като „сюрреалистични“ и „кафкиански“. Темите, с които се занимава, варират – от най-обикновените и тривиални до най-болезнените и трагични, често свързани с личния му опит като имигрант, който се научава да пише поезия на език, който не е неговият роден.

Тази колекция е последната, която той е издал. Тя излезе една година преди смъртта му. Много от стиховете ѝ, както е естествено, имат темата смъртта, като например стихотворението „Вятърът умря“, вероятно последното, което поетът е написал. Стиховете, с които завършва, с малка вариация, са и заглавието ѝ: „Малко мое корабче,/ Внимавай./ Няма/ Суша на хоризонта“.