"Някой е отвън!" Чу се шум. Малък трясък и след това стъпки и задъхани вдишвания. Христос скочи като вихрушка от креслото си. (...). Виктория вдигна глава от книгата. "Говори!" каза тя с нисък глас. "Това ли е този, когото си мисля?" Защото понякога се случва да отворим книга и буквално да влезем в историята или тя да излезе от страниците си, за да ни намери. Тогава се разкрива какво всъщност мислехме, че е кладенецът в двора, коя е жената, която познавахме като прабаба, и най-вече кои сме самите ние. Роман, два противоположни свята, пътуване: от скъпите предградия на съвременния град до Черния остров на света на Аластра. Има ли път назад? В миналото, когато Виктория все още намираше интерес в детските приказки, само мисълта за вълка, лежащ в леглото на бабата на Червената шапчица, беше достатъчна, за да я държи будна цяла нощ. И все пак, сега, когато истински вълк, и без нощница, я дърпаше за ръкава, Виктория показа забележително самообладание. Тя нито плака, нито извика, нито се размахваше. Тя само влачеше краката си стъпка по стъпка по сухите листа, сърцето й биеше диво, сякаш хипнотизирана от очите на животното, които горяха като светещи въглени в здрача. Първоначално Христос остана бездействен. Сякаш това не беше собствената му сестра в зъбите на звяра, а някоя актриса, играеща в телевизионен сериал. Този образ, който видя с късогледите си очи, изглеждаше толкова извън всякаква логика. Въпреки това, когато свободната ръка на Виктория се протегна умолително към него, умът му се проясни. Той скочи, хвана я и се опита да я издърпа назад. Вълкът изръмжа заплашително и дръпна още по-силно. Христос усети как дланта на сестра му се изпотява и не посмя да настоява. Затова отпусна съпротивата си и се остави да бъде воден от намеренията на животното. То ги водеше към малкия мост.