Да говориш или да пишеш за местата на мъченичество не е нито дълг, нито задължение. То е неудържима потребност на душата. Вътрешен порив, който непрестанно те подтиква и изважда от дълбините ти гнева срещу онези марионетки, които насочват цевите си към беззащитната тълпа и дръпват спусъка, убивайки безразсъдно жени и деца. И едновременно с това изважда упоритост и една заповед: да заклеймяваме неуморно престъпленията, които превръщат човека в звяр и го предават на историята като жалък и окаяен.

В тези бурни времена, когато гражданите поверяват съдбата на света на параноични и безскрупулни войнолюбиви водачи, потомците на жертвите на нацистката буря, която опустоши и потопи страната в отчаяние и траур, усещаме въжето да се стяга около нас под градина, пълна с кръв, както превърнаха небето търговците на оръжие и война. И с цялата сила, която ни е останала, чуваме един глас да излиза мощно от нас: не са загинали напразно! Жертвата на неомъчениците от периода 1941 – 1944 г. не е била напразна. И злото, което носят в себе си нацизмът и фашизмът, няма да позволим да потъне в забрава.

„Онези, които извършиха злото“ ще отговарят пред съдилищата на бъдещето. Защото някога трябва да платят за престъпленията, които осъдиха - и осъждат - милиони деца да живеят в сирачество и презрение. Местата на мъченичество изискват: Мир, Справедливост и Обезщетение!