Фашизмът приключи със смъртта на Мусолини. Фашистите вече не съществуват или представляват незначително малцинство. Италия е скъсала завинаги връзките си с това минало. Но ние сме сигурни ли, че всичко това е вярно? Как се обяснява тогава често срещаната „осмоза“ между режима и Републиката? Как се тълкуват бомбите, поклоненията в Предапио и продължаващото насилие?
Настъпи време да опровергаем един от най-устойчивите клишета в историята на демокрациите: че фашизмът е умрял и вече е окончателно погребан в края на април 1945 г. Още в първите следвоенни години доктрината за продължаването на държавата позволи на ревностни фашисти да заемат ключови позиции в областните администрации и в полицейските служби из цялата страна. След това бе разрешено възстановяването на фашистка партия, Италианското социално движение (Movimento Sociale Italiano). С ударните си групи и характерната си естетика тя изигра важна роля в уличните сблъсъци и дори допринесе за избора на президенти на Републиката, от Антонио Сегни до Джовани Леоне.
Паралелно с това, неофашистките терористични атаки и многобройните кървави кланета от периода на „стратегията на напрежението“ до голяма степен остават неразследвани, като позволяват много от виновниците за тези кървави актове да останат ненаказани.
Накрая, прекратяването на MSI не означаваше края на филофашизма. Напротив, то бе съпроводено с възраждането и обновлението на радикалната десница. Днес, век след Похода към Рим, фашизмът периодично се завръща в центъра на сцената, влияейки на политиката и обществото с присъствие, което не може да бъде пренебрегнато.
Настоящата книга на Мимо Францинели осветлява тъмната страна на следвоенна Италия и изважда на преден план призрака на фашизма, който продължава да преследва страната и, индиректно но ясно, цяла Европа.
