Настоящата книга предприема задълбочен анализ на институционалното измерение на ЕОА и неговото място в новата архитектура на отбраната на Европа. По отношение на структурата, книгата се състои от четири части, плюс заключения. По-специално, в първата част се анализира историческото развитие и пътят на формиране на колективна система за сигурност в Европа. След това се представя пътят от създаването на Западноевропейския съюз (ЗЕС) през 1954 г. до Общата политика за сигурност и отбрана (ОПСО) на ЕС.
Във втората част на книгата се подчертава как постепенното утвърждаване на понятието за колективна отбрана започва да се проявява като регулиращ фактор за формирането на политики за сигурност. По-специално се анализират споразуменията за колективна отбрана между САЩ и Филипините (1951), Австралия и Нова Зеландия (1951), Южна Корея (1953), Формоза в Тайван (1954) и Япония (1960), както и между СССР и Китай (1950), Северна Корея (1961) и Индия (1971).
В третата част се разглежда институционалната архитектура на Общата външна политика и политика за сигурност (ОВППС) на ЕС. Освен това се извършва анализ на мисията на ЕОА в рамките на Лисабонския договор. След това се изследва институционалното измерение на ЕОА. Допълнително се проучват подробно както правомощията на Ръководителя на ЕОА, който е Върховният представител на Съюза за външна политика и политика за сигурност, така и на Генералния директор на Организацията. По-нататък се прави подробна характеристика както на задълженията, така и на правомощията на Управителния съвет на ЕОА.
Накрая, в четвъртата част се разглежда промяната в икономическото управление на ЕС и възможността на държавите членки да изключват военните си разходи от изчисляването на дълга и дефицита на ЕС, както и други свързани по-конкретни въпроси.
