Някои гласове държавата се опитва да погребе два пъти — първо с насилие, а после с мълчание. Асата Шакур беше и продължава да бъде такъв глас. Олицетворявайки миналото на радикалните и бойни борби, тя непрестанно се завръща в настоящето и захранва съвременния политически дискурс и действие. В епоха, в която расизмът, държавната репресия, класовата атака и патриархатът се възпроизвеждат и се въоръжават с нови средства, споменът за нея поддържа жива нишката на историческото потисничество и най-вече на съпротивата.
Асата Шакур пишеше, за да назове врага, да защити живота на преследваните, да съхрани паметта за борбите, да отхвърли нормализирането на насилието, което държавата упражнява върху телата на чернокожите, бедните, жените, затворниците и всички, които властта смята за излишни. В текстовете ѝ няма място за лукса на дистанцираността, а дълбоко разбиране, че свободата не се дава, а се извоюва колективно — чрез конфликти, поражения, упоритост, организация, съхраняване на историческата памет и отговорността борбите да продължат.
Всичко това едновременно разказва личния път на Асата и говори за нея, но принадлежи и на историята на потиснатите, които са говорили, съпротивлявали са се, били са преследвани и са отказвали да се разкаят. То принадлежи на великата традиция на чернокожата революционна мисъл, антиимпериалистическата борба, женското неподчинение и съпротивата срещу всеки механизъм за дисциплиниране. В текстовете ѝ ще открием забележителна актуалност. Те показват, че потисничеството, расизмът, отмъстителното отношение, затворническите условия, изтезанията, расовата и половата дискриминация не са изчезнали. Всичко това е тук. И единственото, което трябва да направим, е да говорим за него, да се борим срещу него и да викаме, за да ни чуят нашите чернокожи братя и сестри и всички борещи се народи във всяко кътче на земята.
