Преобладаващият образ на палеолита е неразривно свързан с борбата за оцеляване: ловци, каменни оръдия, пещери и непрестанни придвижвания в сурова среда. В тази строга картина децата често сякаш отсъстват. Ала присъствието им е било неизменно. Те следвали пътя на възрастните, наблюдавали света около себе си, учели се чрез игра и изпитвали силите си, правейки първите стъпки към пълноценното си приобщаване към общността.
Но как можем да проследим това присъствие в археологическите останки? Как разпознаваме дете в отпечатък върху земята, в погребение, в следи от пътешествие из дълбините на пещера или в недовършено каменно оръдие, по което все още личат белезите на първоначалното упражняване? И какви са методологическите ограничения, ако искаме да подходим към тези свидетелства, без да проектираме върху далечното минало собствените си съвременни представи за детството?
Като проследява тези материални свидетелства, книгата се стреми да върне децата на преден план в история, писана дълго време без тях. Чрез разкриването на детската дейност палеолитът придобива различно, по-пълно измерение. Той вече не е единствено хроника на суровата битка с природата, а се разкрива като история на ранните човешки общности, които отглеждали нови поколения, предавали им ценни знания и всеки път отново осигурявали продължението на нашата история.
