„Последният теди-бой* на хунтата“ претендира да бъде биография на цяло поколение, а не само на Макис Балаурас, израснал в провинцията и дори като „емигрант“ от Лехена в Закинтос и Патра, когато Мадагаскар навлиза в живота му. А също и на поколение, съпротивлявало се на тиранията на хунтата, в чиито редици и той просто бил „стрелец във войната“. Хиляди нишки свързват личните преживявания с колективните борби на другарите.
Без емоционалният елемент да натежава, авторът се опира на личните си преживявания, но същевременно прибягва и до изследователски свидетелства. Наред с това с неподправена обич извежда на преден план свои съратници и другари от затвора, останали в неизвестност, макар да са изиграли ключова роля в масовото разрастване на Студентското антидиктаторско движение.
Разказът се разгръща в сянката на Историята и е съпътстван от стихотворения и песни, отразявали чувствителността на борещата се студентска младеж. Освен това той дава отговор на ревизионистите на Историята, които чрез всестранното и коварно прицелване в „поколението“ на Политехниката се опитват да обезценят историческото му наследство. На онези, които викат, че уж „Историята разпространи слуха, че сме приключили…“.
Авторът се стреми „поколението“ на Политехниката да предаде на следващите поколения любовта към съпротивата срещу обезценяването на идеалите за Свобода, Равенство и Права.
Макар по-голямата част от книгата да е написана в първо лице, Макис Балаурас е пожелал да говори за „ние“, а не за „аз“ или, по думите на Ерик Кантона, „най-добрите ми голове бяха моите асистенции“.
* „Последният теди-бой“ е препратка към известния „Процес срещу 11 студенти“, когато авторът е съден заедно с още десетима свои съратници по време на първата окупация на Политехниката през февруари 1973 г. Обвинителният акт включвал множество нарушения на Наказателния кодекс, сред които и на закон 4000/1958 „срещу теди-бойщината“.
