Учените, в степента, в която произвеждат научна работа, са фактори, които формират културата и оказват влияние, положително или отрицателно, върху развитието на социалната структура. Поради тази роля учените не могат да подразбират или да привлекат неутралитета на науката, за да останат извън формирането на теологични или социални промени на епохата. Историците на науката много добре знаят, че: краят на значителна научна революция обозначава началото на важни социални и теологични преориентации.

Голямата научна революция, която се случи през 20-ти век, наближава края си, обаче остава догматично извън познавателната рамка на средния гражданин, тъй като се счита за опасна за социалната и религиозната структура, която вече не убеждава хората относно намеренията си. Западната култура е на ръба на разпад. Теологията и социалната структура трябва да се приспособят и да се трансформират, за да приемат и управляват новите научни открития, които вече не могат да остават на маргините.

В момента на голямата културна криза, учените, както и в други съответни периоди, трябва да се осмелят да персонализират силната ръка за преодоляване на кризата, изразявайки свободно себе си на всички нива, независимо от социалната или професионалната цена, която понякога може да бъде незначителна.