Черно море се обръща към „Голямата катастрофа“ на гърците от Понта чрез поредица от „сонети-монолози“ или гласове от миналото. Свещеници, проститутки, войници и странна група персонажи отново оживяват чрез това поетично възраждане на фантазията, трагична глава от гръцката история.

На база семейната история на автора, както и на едно фантастично повторение на сцените от размяната на населението между Гърция и Турция, стихотворенията преминават от трагичното към абсурдното хумор и се фокусират върху човешката лудост на войната, страданията и принудителното изгнание.

Очарован от идеята за „наследствена памет на войната“ и стари семейни снимки, поетът пътува до южното крайбрежие на Черно море, изследвайки старите гръцки села и манастирите на Понтийците и преминавайки през пейзажи, които все още са обитавани от призраците на Страбон, Ксенофонт и Александър Велики.

„Не съм филолог и историк и тези текстове определено не са историята на Черно море. Не ми е интересно да правя националистически или политически декларации около събитие, което е оставило следа в световната история. Тези стихотворения са просто поеми за човешката болка, почит на онези, които са били изгнани или унищожени, на всички жертви на суетността на войната.“ С.П.