Слънцето управляваше зад казармите, просяците търсеха малко вода, но всички гъби бяха обърнати в града Кана, жените плачеха, докато бягаха в жълтата залязваща светлина, а аз, преследван, разпределях виното си на хълма с разбойници и лъжесвидетели, докато кръстът вече захапваше края на палтото ми. Кого да обичам? На кого да се изповядам? Само Бог може да се похвали, че ме чу да се оплаквам, изпих цялата тиня в канала, в който ме хвърлиха, моите черва станаха улиците, по които се движат возила на триумфа, извадих крилете си и ги забих в старицата, която я погребваха сама с едно врабче на съседното дърво, с една стара кутия, пълна с пепел - запомнете ме, когато дойде времето. Ръчните работи на затворниците изсъхваха на камината, беше есен и полетата бяха опустели, чувах стъпките на крадците, поглъщащи откраднатия сено. Тогава видях голямото бесило, където трябваше да се кача, неизвестно е дали ще бъда коронован за крал или ще се търкалям в коша на обезглавените.