Това е първата книга, която исторически, политически и антропологично изследва многобройните движения и разнообразните течения на френската левица от времето на Просвещението до днес. Левицата е свързана с идеята за напредък в края на 18-ти век, с правата на човека по време на Революцията, с парламентаризма по време на терористичната монархия, с универсалното гласуване от 1848 г., с разделението между църквата и държавата през годините на Третата република, с хуманизацията на труда по време на Народния фронт, с играта на властта по време на президентството на Митеран.

Жулиар отличава четири левици: либералната, якобинската, колективистката, анархистката. Всеки период е осветен от паралелни портрети (в стила на Плутарх) на Волтер и Русо, на Робеспиер и Дантон, на Ламартин и Юго, на Клемансо и Жорес, чак до Сартр и Камю или на Мандес Франс и Митеран.

Жак Жулиар е роден през 1933 г. в Бренод, Франция. От ученическите си години е свързан с католицизма на левицата и списание Esprit. Учи германска филология и История и през 1958 г. става agrégé по История. Като студент се занимава с студентския синдикализм. Бил е заместник-председател на UNEF и развива активна дейност в антиколониалната борба в Алжир. Продължава дейността си в синдиката на учителите SGEN, в началото, и в CFTC и CFDT, по-късно. През 1962 г., наред с синдикалната си дейност, започва университетската си кариера като изследовател в CNRS. През 1966 г. учи в Института по политически науки в Париж и в Сорбоната. През 1968 г. основава с Жак Озоф Департамента по история на Университета на Венсен и преподава в Центъра за обучение на журналисти (CFJ). През 1976 г. прекратява активната си дейност като синдикалист и през 1978 г. е избран за директор на изследвания (професор) в École des Hautes Études en Sciences Sociales.

През 1974 г. заедно с Мишел Рокар и Жул Мартине се присъединява към Социалистическата партия и става един от основните теоретици на "Втората левица". През 1978 г. поема ролята на редовен коментатор в седмичното списание Le Nouvel Observateur и достига до позицията на заместник-директор. През 2010 г. изразява своето несъгласие с, според него, десния завой на списанието и става редовен коментатор на списание Marianne. От издателство Полис също се подготвя книгата му Le choc Simone Weil.