Черните Ланд Ровъри ревяха по тъмните улици на Лондон. Без нищо да спира пътя им, те бързо пресичаха мегаполиса, нарушавайки червени светофари и минавайки с висока скорост през кръстовищата.
Самотна на задната седалка на един от тях, Али Шеридан гледаше през прозореца, без да вижда нищо. Очите ѝ бяха червени и подпухнали от плач. Мислите ѝ бяха залепени за образа на Картър, сам в тъмната уличка, с вдигнати юмруци. И охранителите на Натаниел се събираха около него. Тя избяга, уверяваше се за хиляди път на себе си. По някакъв начин успя. Избяга. Но дълбоко в себе си знаеше, че това не е истина. Сега
разбираше всичко. Джери Коул ѝ беше казал да вземе със себе си на срещата някого, на когото се доверява. И сега Али знаеше причината. Вземи със себе си някого, на когото се доверяваш, за да може Натаниел да ти го отнеме. Вземи със себе си някого, на когото се доверяваш, за да може Натаниел
да го убие. Както уби Джо. Опитвайки се напразно да дръпне упоритата дръжка на вратата, тя задържа сълза. Не можеше да излезе от колата. Не можеше да се върне при него. Вратите бяха заключени от централната система на превозното средство. Тази кола
беше затвор.