Риториката е текст с практическа насоченост: това е наръчникът на оратора, метод за писане на политически, правни и демонстративни речи. Но това не е просто натрупване на рецепти за успех. Аристотел приема, че риториката е система, със самообезпечаване и методичност, която може да бъде формулирана като завършена теория, тоест като изкуство, в древния смисъл на термина.

Тази позиция се обявява с началото на произведението и се подкрепя практически, донякъде, с самия дизайн и изпълнение на трактата. Риториката е двоен книга: наръчник и философска теорема, едновременно. През целия си живот, тоест от 5-ти в. пр. Хр. до сега, теорията на риториката е била точка на противоречия.

Приемането на Риториката на Аристотел, как всъщност тази книга е била четена и как е оценена с времето, е в голяма степен огледало на тези приключения на риторичната теория. Средновековието я подцени и игнорира, Ренесансът я преоткри, модерните я прославиха, но, както изглежда, по неправилни причини: Риториката на Аристотел цели да бъде логиката на публичната реч, политическа и правна, модерните видяха в нея техника на красивото слово и/или на измамата на слушателя.

Забележително е, че от края на 20-ти век в науките за човека и философията настъпва ‘риторичен завой’, където риториката се разбира главно като теория на обсъждането, и където дискусията и изследването на Риториката на Аристотел заема централно място. Риториката е актуална философска книга.

Неоелинейският превод на древния текст, въведението и цялостната редакция на тома са на Пантелис Басакос, почетен професор по философия в Патраския университет.